Медея – самоубийство в убийството

Сенилният Байден-изъм отшумя. Папагалите у нас, който го обкрякваха, да си берат срама. Предстои голямо зрелище. Предстои да видим неприлични „катарзиси“ за бран на не по-малко неприлични привилегии. При това не само у нас, а в целия Западен свят. На който … му издадоха тайните.

Западната цивилизация можела да си отдъхне, заявяват новите силни на деня в САЩ. Предстои да видим. Стар-нов природен закон обаче сякаш наистина бива поизтупан от прахта и мръсотията, с която предишните го бяха посипали. Природният - Божий - закон, че половете са нито двеста и два, нито две хиляди и два, а само два. И очевидно един от тях е жената. И да е тривиално, ще го кажа. Защото за нея ще се говори.Еврипидовата сценична провокация „Медея“ цели 2500 години не дава мира. Излага на показ немислимо – окошмаряваща възможност. Кое е допустимо, кое недопустимо в жената?Кое е допустимо, кое недопустимо в майката? Какво е жената-майка и … какво не е?

Още от оцеляването в скута ѝ безрезервно я мислим закрилница. Животоподдържаща сила. Земен ангел-хранител на чедото. Еврипидовата трагедия обаче прониква в тайниците на женската психика. Стига граничното. Проследява преминаването му в трансгранично, след което пропада в … плашещо бездъние. Натъква се на изключението - жената-апокалипсис. Но нали изключението има правило…? Въпросът призрачно витае между редовете на древния грък.

Историята на Медея е митична. Но и … ежедневна. Толкова ежедневна, че може да дебне зад всеки ъгъл. Дъщеря на колхидския цар Еет - собственик на чудодейното златно руно. Когато на поход за присвояване на руното, аргонавтът Язон акостира с екипажа си на родния ѝ колхидски бряг, Медея страстно се влюбва в него. (Фатална любов ли създава фатални жени…? Трансгранични бездъния?). Помага му да преодолее изпитанията, които му измисля баща ѝ, за да не се добере до руното. С нейна помощ, в крайна сметка Язон успява да го открадне. Единствено условие, което поставя Медея - да я вземе със себе си. Той е съгласен. От онзи момент насетне Медея е всеотдайно негова. За да спаси от възмездие себе си и бягащите по море аргонавти, тя не се поколебава да убие собствения брат. (Поличба?) Брат ѝ е бил пратен от баща им да залови бегълците. Достигнали Йолкос, в Гърция, Медея и Язон сключват брак. Раждат им се двама сина. Семейството се преселва в Коринт. Приютено е от тамошният цар Креон. В Коринт се разиграва трагедията, която разказва Еврипид.

Язон се залюбва с царската дъщеря. За да се ожени за нея, решава да напусне Медея. Медея е съкрушена. Неутешима. За любовта към съпруга си е пожертвала всичко. До последно. Напуснала е дом и родина. В Колхида след убийството на брат си е считана невъзвращенец. Сам-сама е в големия свят. Без близки. Без роднини. А вече и без приятели – уплашени от статут на прокудена. (Медеа: „Нямам родина, нямам дом, нямам закрила пред болката“.)

Обичала е Язон. Семейството им явно за нея е било всичко. Била е вярна. Родила е деца. Всичко се е подредило добре. Съдбата като да е била благосклонна. Уви! Суети… Земни… Съпругът оглупява. Полакомява. По царски род. По царски богатства. Изневерява. Прекрачва съпружеска клетва. И … отприщва апокалипсис. Ядрен.

Уязвил е една от най-умните жени в Коринт. В афект, оказва се, и … една от най-опасните. Може би в цяла Гърция. Такава слава се носи на колхидката и…, че е наясно с магиите. Позорът помрачава разсъдъка ѝ. Разяжда личността. Любов и морал се овъгляват в пъклен нихилизъм. В садистична жажда за мъст. Жажда за изкупление чрез …изстъпление! Медея разюздва интелекта си. Да коварства. Безмилостно. Безскрупулно. Инфернално. Примамва Креон и дъщеря му. Убива ги мъчително. (Медея: „Ако са умрели в мъки, дваж по-радостна съм.“) Накрая собственоръчно убива децата си. За да … унищожи до корен неверния съпруг. Оставя го жив, но по-добре мъртъв.

Хорът, като във всяка древногръцка пиеса, коментира от името на боговете и съдбата. Уверява, че боговете ще ѝ помогнат да преодолее застигналото я нещастие. Призовава Медея обаче да се откаже от детеубийството:

Хорът: „Защо да убиваш децата?“

Медея: „Само така ще довърша своя мъж“.

Хорът: „Та ти нараняваш себе си, обезсмисляш живота си.“

Медея: „Така трябва“

Апокалипсис. Ядрен… Отвъд разум. Много отвъд морал.

Уседналият семеен живот явно не е понесъл на съпруга ѝ Язон. И при него случващото се е колкото легендарно, толкова ежедневно… Загубил усет за добро и зло, някогашният герой се срутва. До жалък, комплексиран лакомник. До безчувствен и безчестен съпруг. До провален баща. Същевременно безстрашният някога аргонавт е видимо тревожен. Предусеща заплахата, която вече е варварката Медея. Досеща се на какво е способна. Гъркиня, чуваме го да я назидава, не би дръзнала да действа като нея - без скрупули.

Опитал е с демагогия. Обещавал е пари, с които Медея да подсигури бъдещето си. Увещавал е, че и за нея, и за общите деца бракът с принцесата би бил нелошо решение. Децата получавали шанс да се издигнат в обществото. Да отраснат с престолонаследници. На по-практични хорица аргументите може и да звучат основателно. Хорът предупраждава: както и да звучи язоновата защита, тя е последна бариера пред задалото се бедствие. Афектираната жена обаче вече е неовладяема. Недостъпна за аргументи. Бяс, оказва се, е блокирал и майчиния инстинкт. С него пада инстинктът за самосъхранение. Убийство на собствените деца не е ли самоубийство…?

В ателието на изтъкнатия наш сюрреалист Стефан Петрунов открих горната картина. Като да видях прилика със самоубийството на Медея, заложено в детеубийството. Заговарям Стефан Петрунов за изстъплението в Еврипидовата трагедия. Наясно е. Малко неловко и колебливо се усмихва. Вдига рамене в знак на недоумение. И за него непонятно. Самоубийство чрез убийство…

Понастоящем трагедията „Медея“ се представя в Народен театър. Режисьор е небезизвестният англичанин Деклан Донелан. Съосновател на театралната компания Cheek by Jowl. Авторитет в съвременните сценични изкуства. Режисьорското му майсторство и този път проличава с интересен изобразителен подход. Събира и смесва на сцената актьори и публика. Зрителят получава усещане за лично представление. За лично въвличане - всичко е на ръка разстояние. Донелан предизвиква на сцената ситуация, сходна на онази, в която съдбата замесва случаен минувач – зрителя - в уличен скандал. Прави го неволен съучастник. В случая по-скоро съдебен заседател. В … делото „Медея“. Бързо става ясно, че се иска съдбовна оценка. На съд не е кой да е. На съд е жената-майка. Пазителка на човечността. Пазителка, докато не стане нейна сразителка. Какво от тук насетне ще значи човечност? Какво жена-майка?

В замисъла умело се намесва сценографът Ник Ормерод - другият от тандема Cheek by Jowl. Съкращава сценография и костюми до минимум. Целият сценичен декор е свит до малък подиум. Нищо да не разфокусира. Да не подвежда за грешна преценка. Върху подиума Медея отпердва страсти. Разказва се насред катастрофата. На подиума умницата – името ѝ значи „Знаещата съвет“ - плете и прилага плана за разплата.

Донелан я поставя там, за да бъде осмислена. Но, както вече стана ясно, и … съдена. От подиума като ледено течение лъхват вечните еврипидови въпроси. Хвърля ли детеубийството неизлечима сянка върху идеалния образ на жената-майка? Може ли болката от изневярата да е основание за морално очищение? Медеевият садизъм рядко изключение ли е или невидима закономерност в женската природа?

Подиумът в замисъла на Донелан има и друго вменение. Въздигайки Медея над другите - като на корабен мостик – той я прави съдба за човеците в ниското. Донелан възвисява унижената. Усилва я. Да вижда повече. По-далеч. От „мостика“ като орисница да владее низината. Плах опит за реабилитация ли е това? Възможно. Във всеки случай така онагледява, как небрежно предизвикан от човешки подхлъзвания афект прераства в обща съдба. „По-силен от разум е афектът. От него големи мъки сполетяват човека“, учи Еврипид.

Сещам се за знаковата постановка „Медея“, играна в Schauspiel Frankfurt от 2012 г. Михаел Талхаймер режисира внушителен, монументален спектакъл. Констанце Бекер, изиграла разтърсваща Медея, заслужено получи множество престижни награди. Във Франкфурт сценографията бе решена изцяло в черно. Като че след престъпване на човешкото, всемирът се покрива с траур. Подобно на решението на Донелан в Народния, и в Schauspiel Frankfurt образът на Медея се играеше отвисоко. Констанце Бекер стоеше на четириметрова каскада, запречила като масивна бариера задната част на обширната сцена. Другите действащи лица току стигаха до каскадата. Удряха се в нея. Осъзнаваха непреодолимото препятствие. Улица без изход, сътворена от съдбата, чиито пионки са. В кулминационния момент на действието каскадата с боботещ шум заплашително се задвижи. Тръгна неумолимо към публиката. Усещането в залата: майката-творителка всеки момент може да се стовари отгоре ни - да погребе под себе си творението.

На фона на франкфуртската монументална импресия, пиесата в Народния стои по-скоро камерно и лично. Силно препоръчвам на немскоговорящата публика франкфуртската интерпретация. Тя не е заместител на добре направения наш вариант, а негова съпоставка. Може да бъде гледана в YouTube като продукция на 3SAT.

Не бива да забравяме, че в различни исторически епохи фабулата за Медея е интригувала едни от най-светлите човешки умове. До наши дни. Особено в древен Рим - под формата на fabula crepidata или fabula cothurnata, както са наричани тогава римски драми по древногръцки сюжети. Версията на Овидий за съжаление е загубена. Затова пък запазена е пиесата на великия късен стоик Сенека. Тук и там все още се поставя. Хорът в нея коментира по-неутрално. В предизвиканата от човеците катастрофа стоическата атараксия избягва застъпничество за едната или другата страна.

Във връзка с постановката, за да стане Медея, нейната епоха и родна страна по разбираема за нашата публика, предложих на Народен театър фотоизложба, представяща артефакти, свързани с Колхида и колхидката. Смятам централното фоайе за подходящо място. Артефактите са собственост на Грузинския национален музей, защото древна Колхида се е намирала на територията на днешна Грузия. Ако директорът на театъра не одобри изложба в театралното фоайе, ще опитам чрез фотографиите си да направя Колхида видима и осезаема в парковото пространство пред сградата.

След представлението в Народния тръгвам към гардероба да взема палтото си. Натам се стича многобройна публика. Отчитайки тематиката на постановката, преобладават жени. В онази вечер особено неомъжени девойки. До мен достигат реакции на гледаното. Смущаващи… Преобладават реабилитации на детеубийството. Под формата на всякакви ехидни подмятания. Като пиесата да е отприщила тъмни желания от подземията на душата. Звучат коментари в дух „така му се пада“. Замислям се. В такова ли време живеем? До там ли докара застигналата ни отвън война между половете? До перверзен рефлекс всяко мъжко страдание да предизвиква женски триумф…?

Повечето девойки са в детеродна възраст. Не изглеждат да имат деца. Тепърва ще стават майки. Не трябва ли инстинктивно да го искат повече от всичко? Как иначе ще оцелеем? Защо тогава им изглежда в реда на нещата Медея да заколи децата си? Каквото и да е предшествало зверството…! Какви алтернативни ценности налагат да мислят така? Откъде се взеха тези „алтернативни ценности“? Безпаметен, вулгарен материализъм ли первертира в нарцистичен нихилизъм? Той ли срина инстинктите, човечността? До … себезагубване ли?

Няколко дни по-късно си спомням. Актьорите в постановката са облечени като съвременници. Неотличими от минувачи по улиците. Явен намек, че медеев ексцес е възможен и днес. Може да е всяка майка, бутаща количка по тротоара. Че това не е просто спекулация, се убедихме съвсем наскоро. На 01.02. във Вакарел - подобно на Медея - 32-годишна украинка, Ксения Плачкова, убива двете си деца. На 5 и 11 години. Да, обстоятелствата вероятно са различни. Може би много различни. Крайният резултат обаче – същият: майка погубва собствена плът и кръв. Прегазва граници на майчино и човешко.

А няма ли парченце медеев ексцес във всяка раздяла между мъж и жена? Не ранява ли жената, изпаднала в афект против съпруга-баща, собствените деца, дори да не ги умъртвява? Не се ли случва прекалено често? Дори очакваемо? Тук говоря за прегрешения - престъпления? - на майката, защото тема е жената. Не че мъжът няма своите прегрешения-престъпления… Заченатият от Еврипид размисъл е вечен. Класика…

Сещам се за двойка. Приятелско семейство за пример. Колко завист събираше навремето бракът им. Такова трайно и безотказно нещо нямало в наши дни, чудеха се приятели. Две прекрасно отгледани деца. Разказва ми съпругът, с който продължаваме да сме близки. Жената решава, че е време да се себеосъществи извън семейството. Не се знае за изневяра. Интелигентни хора. Немалък период от животите си са прекарали в любов и хармония един с друг. Заричат се децата по никакъв начин да не пострадат от решението на майката за прекратяване на семейството. В онзи момент бащата се сеща за Медея. Старата близост между родителите още съществува. Подхвърля на майката като на шега, че непременно трябва да избегнат вариант „Медея“. Тя кима в знак на съгласие. Тогава това още изглежда немислимо…

Около година след раздялата и двамата родители се стараят да не допуснат „Медея“. След което в психиката на майката настъпва промяна. Влиза бяс. Без видима причина. Без разумно обяснение. Тя прибягва до провереното оръжие – с децата най-лесно се сразява бащата… С безкръвното ѝ детеубийство започнало бавното ѝ и мъчително безкръвно самоубийство…

Следете новините ни в GoogleNews